Как написах книгата

​

​

​

​

       Имах две детски мечти, да стана  певица и да напиша книга. Независимо в коя последователност. Първото не се случи, защото се сблъсках с една от онези мъдрости, които не те вдъхновяват особено, но пък и трудно можеш да им се противопоставиш, а именно „ Музикант къща не храни“. Също така исках да стана млада певица, все пак едва ли съществува детска мечта, която да звучи „ Като стана на 70 ще завладея световната музикална сцена.“

    Затова пък книга може да се напише и в последните мигове на живота и това дори да „нахрани“ теб и децата ти, а защо да не поговорим и за внуците. ;) И все пак не с комерсиална цел започнах да пиша книгата си, написах я защото скоро щях да стана на 40, а не бях сбъднала никоя от детските си мечти.

     В далечното минало, когато бях 10 -12 годишна, направих първия си опит да напиша книга. Бях вдъхновена от филма „ Завръщане в Рая“, филм в който, главната героиня бива сдъвкана и изплюта от един алигатор. Не само, че тя се спасява и лечител я излекува, ами при това става известен и богат манекен. Та така вдъхновена от необятните възможности на съдбата и по чисто детински повярвала в щастливите развръзки,  написах първата си книга. Тя представляваше тетрадка формат А5,  40 листа, ръкописен детски почерк и се казваше „ Тайни и загадки в живота на една дама, наречена звезда“. Смешно ли ви е? Нека се посмеем заедно. И понеже вече съм голяма и мога да облека в думи този мой нелеп опит,  затова ще се изразя така: Той постави началото на моята писателска кариера и 30 години по късно доведе до написването на един истински роман. Фръц. 

     По късно, около 16годишна възраст участвах в литературен клуб "Иван Деспотов" и училищен вестник "Жар". Тогава опитите ми бяха предимно в поезията, но самата аз не чувствах, че поезията е моята страст. Предпочитах разказите. Затова може би спечелих второ място за проза в литературен конкурс със творбата си „Страх“ – разказваща за малко дете оставено само през нощта.

През годините имах от време на време пориви да пиша стихове. Всичките бяха писани в състояния на тъга. Поезията ми действаше пречистващо, но не беше приятна за четене и тези които я четяха, далеч не бяха очаровани от таланта ми.

Мъжа ми твърди, че съм имала още един опит за писане на книга. Не си спомням, явно е било от онези намерения, които ги заявяваш категорично и след 2 дни вече си ги забравил. Жена!

И така стигнахме до написването на „Белегът на Мили“

     Последната година желанието ми за написване на книга растеше постоянно. Имах обаче един основен проблем, мога дори да го нарека екзистенциален, не знаех какво да пиша! Нямах история, нямах идея, нямах нищо. Прехвърлях през мислите си всякакви истории, но нищо не хващаше око. Започнах да чета наръчници и пътеводители как се пише книга. Положението ставаше все по трагично, защото те предполагаха, че щом искаш да пишеш книга, то значи имаш поне някаква идея каква да е тя. Даваха се съвети какви списъци и бележки да си водиш, какво да избягваш, на какво да наблегнеш и тн. Определено не помогнаха, с изключение на  малки технически препоръки, които качества оцених прекалено късно.

Накрая започнах да се моля. И тук поговорката „Ако сам не си помогнеш и Господ не може да ти помогне“ излезе вярна. Въпреки молитвите за помощ да намеря своята история, тя не се появяваше.

     Затова една вечер просто седнах и започнах да пиша. Хубавото беше, че имах начало. То беше написано няколко месеца по рано от мен в един разказ. Началото е трудно нещо, когато нямаш история. То трябва да е завладяващо, провокиращо, хващащо читателя за гърлото и отвеждайки го до самия край на книгата.  Е слава на Бога, имах го, иначе сега нямаше да четете тези редове. А после се появи и помощта за която се молех. Изписвах по 10 страници на вечер, без да имам идея какво ще следва само страница напред. Всичко се раждаше на момента и беше адски вълнуващо и обсебващо в същия момент. Имах нужда от пространство и нищо друго не ме интересуваше. Книгата беше най - важното нещо, започнах да забравям ангажименти и задължения. Все едно бях в транс, а нали знаете колко е изнервящо някой да ви прекъсне по време на транс? Е имах го и това. По същото време учех малкия си син да използва гърне и това беше най - голямото ми изпитание. През деня нямах никакво време за писане, сина ми категорично отказваше да използва гърне и тоалетна, а аз категорично отказвах да се предам.  В последствие ми стана ясно, че Божията намеса е необятна и отвъд пределите на нашите разбирания и може да се изрази дори в намесата на такива на пръв вид прости неща, като ината на едно подрастващо бебе и тоалетната чиния. Отказа на сина ми да използва по предназначение тоалетната ми помогна да напиша книгата, защото през деня имах достатъчно време да измисля точно толкова колкото ще напиша през нощта, докато сменях мокри дрехи и всячески се опитвах да намаля щетите и миризмите, които се разнасяха из дома ни.

      Слава на Бога, че имах подкрепата на Диана, моята спасителка и редакторка от детския литературен клуб, тя ми вдъхна кураж, даде ми сила, изслушваше всичките ми колебания и притеснения и издържа стоически нетърпението ми и капризността. Благодаря ти Диана, без теб, нямаше да се справя.

      Нямах представа, че когато писателите пишат книги изживяват събитията, които измислят. След всяка тежка ситуация в книгата, аз се чувствах притеснена, подтисната, стресирана няколко дни след това. Хората започнаха да ми изглеждат по лоши, пожарите по чести, статистиките навсякъде. Нямах и престава, че ще забравям имената на героите си и дори събития. Един съвет, ако решите да пишете книга, още в самото начало си направете няколко файла, за имена и за последователност на събитията. Ще си спестите много недоразумения и поправки. Аз не го направих, въпреки препоръките които бях чела, всичко беше в главата ми. Направих списък с имената едва след като написах книгата и то защото трябваше да ги дам на преводача изписани на английски. Излишно е да казвам, че се получават огромни разминавания, като например герой които е умрял, да срещне главната героиня на улицата. Идилия.

      Дойде време за края на книгата. Той определено ме затрудни и прекъснах писането за няколко дни, до като го измисля. Исках да е с хубав край, да даде решение, да научи, героинята да изпита катарзис. Мисля, че се получи.

И така моят страстен проект – книга стана реалност за 1 месец и 1 ден.

     Ако този разказ те вдъхнови, ако ти също някога си мечтал да напишеш книга, не се колебай, седни и започни да пишеш. Не е трудно да напишеш книга. Трудно е само да започнеш. Сбъдни мечтите си, те са нашите пътеводители как да бъдем себе си. Не слушай другите какво ти говорят, това, че те не вярват в успеха ти или че не могат да напишат книга, не важи и за теб.

​

Успех.       

   

                                                                                                                               Стела Нова